Постинг
14.11.2014 09:09 -
Любовта на розата
В императорската градина имало най-разкошните цветя, които природата можела да създаде. Тя била толкова голяма, че обхождането й би отнело седмици, лабиринт от благоухание и красота. Там били малките теменужки, срамежлиите кокичета, нежните хризантеми, веселите слънчогледи и всяко друго цвете, за което човек дори не би могъл да се сети. Всеки, който бил поканен двореца, можел да си набере букет от тях и да отнесе късче от разкоша на градината със себе си. Суетните придворни дами подбирали цели кошници и бързали да сменят цветята с нови веднага, щом увехнели. Една млада роза наблюдавала как вземат другарите й, за да красят изящни вази в спалните на дамите. Тя обаче обичала мястото си в императорската градина и се пазела с бодлите си от алчните жени, които искали да я вземат заедно с много други като украшение. Така дните й минавали в съзерцание и покой в градината, докато не се появила млада придворна, която се лутала из градината без кошница, без дори ножица за цветя. Тъжните й очи сякаш търсели отчаяно нещо много съкровено.
-Здравей, младо момиче. Защо си толкова унила?- осмелила се да попита розата.
-Аз търся моя синчец, беше ми мъчно да го вземам със себе си и всеки ден идвах при него, а сега го няма - отвърнало момичето.
-Но тук има много други като него, защо не се радваш на тях- учудила се розата.
Момичето погледнало красивото цвете и една сълза се отронила по меките му страни.
-Моят синчец беше най-милото ми цвете, някои хора цял живот търсят своето, аз го бях открила. Исках той да живее тук, сред другите и не го откъснах с надеждата, че винаги ще бъде тук, когато посещавам градината.
Още една сълза се отронила от очите на момичето и паднала върху розата. Тя изслушала разказа и силно поискала да помогне на нещастното момиче. Обещала му, че ще разпита всички за синчеца. Ден след ден розата разпитвала и сладкогласните чучулиги, и работните пчели, и другите цветя, но никой ме знаел нищо. Девойката идвала при нея все по-често и тъй се огорчавала, когато нямало вест за синчеца. Разказвала на розата всякакви чудни истории не само за него, но и за надменната си майка, за строгата си учителка и за добрите си приятелки. Розата се привързала към момичето и винаги с нетърпение очаквала пристигането й. Бодлите й започнали да се свиват и тя вече дори завиждала на синчеца, че е обичан от прекрасната девойка.
Един ден дърдорливата сойка издала на розата, че синчецът доброволно позволил на друга придворна, също толкова прекрасна, да го вземе със себе си, но не заедно с другите цветя, само него, за да го посади в собствената си градина.
Горко плакала девойката, когато научила, а всяка нейна сълза стопявала по един бодил от розата. Изгаряла я мъка, когато гледала своята любима да страда.
Когато останала съвсем без бодли, розата прошепнала на момичето:
-Вземи мен, аз ще бъда твоята опора и ще слушам разказите ти. Ще те обичам най-искрено! Хайде, откъсни ме!
Девойката много харесвала розата, но страдала по своя синчец. Той бил безвъзвратно изгубен и затова решила да прибере розата при себе си и да я посади в стаята си. Така розата се озовала при момичето, но то не могло да се наслади на красотата й. Ден и нощ плачело по синчеца и не отвръщало на любовта на розата. Тя не била нейното цвете. След като сълзите на момичето били стопили бодлите й, сега те изгаряли стъблото и листата й. Розата не могла да пусне корени, а мъката на девойката бавно я стапяла. Един ден и последният й лист се отронил. Едва тогава девойката забелязала какво е сторила на приятелката си, която толкова я обичала. Но вече било късно- розата била увяхнала в самота и болка.
Няма коментари